Л - Я

Легитимност - Концепция за основите на политическия режим и неговите представители, които карат гражданите да приемат действията и заповедите им като законни и истинни. Легитимността произтича не от официалните закони и актове, а от общественото одобрение и приемливост, които държавното управление поражда в управляваните. Тя е резултат от нерегламентирани норми или ценности, които се радват на съгласието и одобрението на повечето граждани.
Според теорията на германския социолог Макс Вебер във всички човешки общества в историята откриваме три основни типа легитимност. Първият тип е рационалната легитимност. Тя се основава на писани закони и правила, според които действат управляващите и които гражданите следват (пример за режим, основан на този тип легитимност, е представителната демокрация). Вторият тип е традиционната легитимност и тя се проявява, когато дадени традиции се приемат за неприкосновени (монархията се базира на този тип легитимност). Третият тип легитимност е харизматичната, произтичаща от предаността към дадена харизматична личност, която често се смята за надарена със свръхестествени качества (този тип легитимност е разпространен в чист вид при господството на племенните вождове). Според Вебер елементи от тези типове легитимно господство се срещат във всяко едно управление.
Разпространената днес концепция за легитимната власт е сложна и включва няколко измерения на легитимността. Първото е легалността, тоест доколко държавната власт се упражнява според установените закони и правила. Второто ниво на легитимност се определя според това до каква степен властта произтича от законен и валиден източник. Третото измерение на легитимността е публичната легитимация на управлението. Тя се изразява в публичното одобрение на управляваните граждани за властта чрез действия, потвърждаващи тяхната подкрепа,  и в признаването на властта от други легитимни авторитети. Легитимността е едно от необходимите условия за стабилна държавна власт.

Лобизъм - Терминът е възникнал в практиката на американската политика. С  него се описвали опитите за влияние над избраните представители при изготвянето на законите в Конгреса. Тази практика се разпространява широко в Англия в средата на 19 в., където лобизмът се е изразявал най-вече в опити за директно въздействие върху парламента.
Съвременното значение на лобизма е по-обхватно и е свързано с действията на групите по интереси, които целенасочено въздействат върху властта на различни нива с цел реализация на специфични интереси. Групите по интереси се стремят да оказват влияние и да търсят подкрепа не само от отделните депутати, а също от политически партии, публичната бюрокрация, различни публични институции, както и от масовата публика посредством медиите. Това развиване на лобизма и разширяването на търсените източници на подкрепа е свързано с нарастващото значение на изпълнителната власт. Лобизмът днес често се свързва и с анализирането и разясняването на конкретен проблем, с цел управляващите да го възприемат като значим и да включат решаването му в актуалния политически дневен ред, като лобисткото влияние може да се изразява и в конкретната подкрепа за даден проект за решение. Съвременното лобиране може да се разглежда и като комуникативна връзка, при която гражданските, частните или групови интереси се представят пред съответното ниво от държавното управление и се опитват да окажат влияние върху процеса на взимане на политически решения.
Лобизмът е характерна съвременна дейност на неформален натиск в полза на конкретно политическо решение и е широко практикуван. Постепенно се институционализира и се включва в правния корпус на съвременните държави и системи за управление.

Марксизмът е обществена и икономическа теория и политическа практика, основана на творчеството на немските философи Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Теорията се състои главно в критика на обществената постройка и капитализма на XIX век. На политическата сцена марксизмът е бил изключително влиятелен в опитите за построяване на комунистически общества, но днес трудно пробива в политическия спектър на по-голямата част от света.Влияние върху марксизма оказват идеите на Хегел, който разглежда историческото развитие на човека като напредък към свободата.

Международни Отношения - съвкупност от икономически, политически, идеологически, правни, дипломатически и други връзки между държавите и системите от държави, между основните социални слоеве, класи, между основните социални, политически сили, организации и обществени движения, действащи на международната сцена, т.е. това са взаимоотношенията между народите. Основен елемент от системата на МИО са националните икономики на държавите. Много често, когато се говори за специалността Международни отношения в България, се имат в предвид най-вече политическите, идеологическите и дипломатическите връзки между отделните субекти от международната система, като по-малко значение се отдава на културните и икономическите взаимооотношения, последните се изучават основно от друга специалност с международен приоритет - МИО.

Международното публично право (МПП) е отрасъл на правото, който урежда отношенията между държавите и останалите субекти на международното право.

Монархия (на гръцки: ?????, "един" и ??????, "управлявам", т.e "единовластие") е форма на държавно управление, при която върховната държавна власт принадлежи на едно лице - монархът (крал, цар, султан, емир, падишах). Обикновено се предава по наследство. Видове Монирхии: Абсолютна монархия — монархия в която властта на монарха не е ограничена. При абсолютната монархия правителството или другите органи на властта са отговорни единствено пред монарха като държавен глава, а парламентът се явява само съвещателен орган или въобще не съществува. Теократична монархия — монархия, при която политическата власт принадлежи на религиозния лидер. Конституционна монархия — монархия, при която властта на монарха е ограничена от конституцията. При конституционната монархия реалната законодателна власт принадлежи на парламента, а изпълнителната - на правителството и на монарха едновременно. Дуалистична монархия (на латински: Dualis — двойствен) — конституционна монархия, в която властта на монарха е ограничена от конституцията, но монарха формално и фактически притежава големи властови пълномощия. Парламентарна монархия — конституционна монархия, в която монархът изпълнява функциите си чисто номинално. При парламентарната монархия правителството е отговорно пред парламента, който е върховния държавен орган.

Олигархия - Това е форма на управление, при която властта е съсредоточена в ръцете на малка група в обществото. Тази власт може да бъде основана на знатност, богатство, заемането на конкретни политически постове и др.
В оригиналното си значение в Древна Гърция олигархията е била разбирана като управление на малцина и се е отличавала от управлението на един човек (монархия) и управлението на мнозинството (демокрация). Олигарсите управлявали, водени от собствените си интереси и притежавали власт и привилегии, недостъпни за останалите. Тогава тези привилегии и власт на олигархията се базирали главно на притежаването на богатство (т.нар. “плутокрация”).
От 19 в. насетне олигархията се разглежда все повече не като форма на държавно управление, а като начин на управление на организации (профсъюзите и политическите партии например), при който не богатството, а властта е в основата на привилегирования статус. В управлението на такива организации започват да се проявяват олигархични тенденции поради няколко причини. Управляващите олигарси разполагат с повече и по-пълни знания за организацията; колкото по-дълго заемат длъжността си, толкова повече реална власт концентрират в ръцете си; те съумяват да манипулират информацията и дори конкретни събития в своя полза. С течение на времето този процес се развива и олигарсите стават незаменими като управляващи на организацията. В резултат на това подчинените в организацията или членовете на политическата партия са принудени да отдадат още власт на управляващите, които укрепват още повече позициите си и процесът се задълбочава. Този процес е описан от Роберто Михелс (1876-1936) и е наречен „железен закон на олигархията”. Той се наблюдава в много големи организации и институции като корпорации, мащабни бизнес организации, дори църковната йерархия. Този процес на съсредоточаване на реалната власт е критикуван като недемократичен, но според мнозина изследователи при управляването на големи организации той е неизбежен, поради нуждата от компетентно, опитно, стабилно и трайно управление.

Организацията е формална група от хора с една или повече общи цели.

Паритет - Изравняване на цената на два финансови инструмента.

Парламентарна монархия е форма на управление, установена с конституционна система, признаваща наследствен или изборен монарх за държавен глава, в която монархът разполага главно със символична власт, докато истинската изпълнителната власт принадлежи на изборен орган.

Парламентарната република е форма на държавно управление, при която начело на държавата е избрано длъжностно лице, назначено с определен мандат. Водеща роля има парламентът.
Принципи в основата на функциониране:
Дуализъм на изпълнителната власт
Принцип на двойното въздействие
от страна на парламента срещу правителството (процедурата вот на недоверие, като центъра на тежестта е изместен в полза на парламента)
върху парламента от президента - възможност за предсрочно разпускане на парламента, което става при невъзможност на парламента да избере правителство или ако парламента системно нарушава конституцията
Признаци на парламентарна република:
Наличие на министър-председател, свежда се до външен белег
Политическа отговорност на правителството пред парламента
Формално участие на държавния глава при съставяне на правителството
Неотговорност на държавния глава пред парламента (невъзможност парламента да прекрати мандата на държавния глава предсрочно)
Избор на държавен глава от парламента или с участието му.

Партиите са свободни сдружения на граждани, създадени с цел да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин. Това определение се извлича от нашия Закон за политическите партии (1990  г.), който урежда образуването, правата, задълженията, имуществата, прекратяването и други въпроси на политическите партии. Партиите са необходима съставка на демократичното общество и една от неговите характеристики. За постигане на своите политически цели те използват демократичните средства и методи.
Законът за политическите партии определя случаите, в които не могат да се образуват партии:
първо, когато дейността им е насочена против суверенитета или териториалната цялост на страната, против единството на народа, против правата и свободите на гражданите;
второ, когато целите им противоречат на Конституцията и законите;
трето, когато са образувани на верска или етническа основа или на разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда;
четвърто, когато проповядват фашистка идеология или се стремят да постигнат целите си чрез насилие или други недопустими от закона средства.Партии могат да образуват граждани, които имат избирателни права. Забранено е създаването на партийни организации в предприятия, учреждения и други подобни звена. Партиите се регистрират в съда. Едно от най-съществените права на партиите е правото им да издигат кандидатури за народни представители и други изборни длъжности, да провеждат предизборна кампания, да организират събрания, митинги, манифестации и т. н. Всички партии имат равни права на участие в политическия живот. Държавата им съдейства при еднакви условия за решаване на техните въпроси по осъществяване на дейността им. Партиите могат да имат свои печатни издания и да извършват издателска дейност. Прекратяването на съществуването на дадена партия става при следните предпоставки: при сливане или вливане в друга партия; при разделяне на две или повече партии; при саморазпускане; при разпускане по решение на съд. Такова решение съдът взема, когато дейността на партията нарушава Конституцията и законите и преди всичко Закона за политическите партии.

Плурализъм (от латински pluralis) означава потвърждение или допускане на множество мнения, възгледи или гледни точки по даден въпрос. Употребява се както във философски, така и в научен или политически смисъл. Плурализмът е основен елемент на демокрацията

Политически системи - Всяка държава създава единна система от политически институти и отношения, осигуряваща управлението на обществото. Включва държавните и обществените органи и организации, които се намират в определени взаимоотношения при осъществяването на своите политически функции.Државната (законодателна, изпълнителна и съдебна) власт се реализира чрез нейните органи (в България – президент,  Народно събрание, Министерски съвет, местни органи, съдилища, прокуратура). Политическата система в България се основава върху принципа на политическия плурализъм.Нито една политическа партия не може да се обявява или утвърждава за държавна. Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност.

Политическият плурализъм дава възможност за легално съществуване на различни политически формирования, за свободно пропагандиране на идеи и възгледи, ако те не призовават към насилие, не ограничават правата и свободите на други граждани и не са насочени срещу националните интереси.     Конституцията на България легитимира принципа на политическия плурализъм. Според чл.11 ал.1 политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм.        

Полупрезидентската република (полупарламентарна, президентско-парламентарна република) е форма на държавно устройство, обединяващо в себе си, както чертите на президентската, така и тези на парламентарната република. От една страна, характерното за полупрезидентската република е извънпарламентарния начин на сформиране на правителствотвото, при която парламентът няма право да гласува вот на недоверие. От друга, президентът има право да разпуска парламента, и въпреки че де юре той не е глава на правителствово, де факто изпълнителната власт е в ръцете му. Към полупрезидентския тип на държавно устройство спада Франция. Според Конституцията на Петата Френска република от 1958 година, президентът се избира от гражданите и ръководи правителството, което е характерно за президентската република. От друга страна обаче, назначеното от президента правителство трябва да се ползва с доверието на долната палата на парламента - Националното събрание, което е характерно за парламентарната република. Заедно с това президентът може да разпуска Националното събрание по свое усмотрение,която черта не е характерна нито за едната, нито за другата разновидност на републикансканската форма на управление.

Правителството е висш орган на държавно управление, носител на изпълнителната власт. В парламентарните републики се избира от парламента. При изразен вот на недоверие правителството подава оставка. В президентските републики се образува от президента. Правителството може да бъде еднопартийно или коалиционно. Оглавява се от председателя на Министерския съвет или на кабинета, министър-председател или премиер(-министър). Състои се от министри, които ръководят отделни сфери на държавното управление. В България - Министерски съвет.

Предизборна кампания се наричат организираните публицистични и комуникативни опити на отделни кандидати или кандидатстващи организации да информират и мобилизират онази част от населението, имаща право на глас на парламентарни, местни или други избори, да гласуват за тях. Това се случва в определена фаза преди изборната дата, по време на която се наблюдава концентрирана реклама. Предизборните кампании са характеристични за конкуренция между партиите в една демокрация.

Президентска република е форма на управление, при която президента има широки правомощия в държавното управление. В неговите ръце са съсредоточени както функциите на държавния глава, така и тези на министър-председателя. Тази система на управление се нарича Дуалистична република, като по този начин се подчертава факта, че изпълнителната власт е съсредоточена в президента, а законодателната - в парламента.
Xарактеристики на президентската република:
извънпарламентарен начин на избиране на президента (или от населението, като в Бразилия, Франция, или от изборна колегия, както е в САЩ),
извънпарламентарен начин на сформиране на правителство, което се сформира от президента. Той и де юре и де факто е глава на правителството (постът министър-председател отсътства, като например в САЩ), или президента назначава премиера. Правителството се отчита само пред президента, а не пред парламента, като само той може да свали правителството.
като цяло, при тази форма на управление президентът има много повече пълномощия в сравнение с този на парламентарната република (той държи изпълнителната власт, утвърждава законите като ги подписва, има право да уволни правителството), но особеното в президентската република е, че президента, по правило, няма право да разпуска парламента, а парламентът от своя страна не може да писка вот на недоверие на правителството. 

Премия - Цената на покупка на опцията, договорена между двете страни и платима от купувача със спот вальор.

Признаци на парламентарна република - Наличие на министър-председател, свежда се до външен белег
Политическа отговорност на правителството пред парламента
Формално участие на държавния глава при съставяне на правителството
Неотговорност на държавния глава пред парламента (невъзможност парламента да прекрати мандата на държавния глава предсрочно)
Избор на държавен глава от парламента или с участието му.

Пропаганда е вид послание, целящо да въздейства на мнението или поведението на хората. Често вместо безпристрастна и доказана информация, пропагандата може да бъде съзнателно объркана с цел заблуда за обществото, когато посланието, което трябва да се втълпи, не се харесва на обикновените хора.

Разделение на властите - Доктрина, според която трите функции на държавното управление – изпълнителна, законодателна и правосъдна – трябва да бъдат разделени и изпълнявани от различни органи, определени от конституцията. Изпълнителната, законодателната и съдебната власт се осъществяват от независими институции, но в своите отговорности те взаимно се контролират. Тези клонове на държавното управление са автономни, но все пак са взаимообвързани, без да са подчинени един на друг. Разделението на правомощията е такова, че не може единият клон на властта да упражнява власт, която влиза в отговорностите на друг клон. Съдебната власт не е зависима от политическо влияние при осъществяване на функциите си и е с осигурена мандатност.
Основният стремеж, залегнал в доктрината за разделение на властите, е да се предпази обществото от тирания и да се защити свободата като се изключи възможността един човек или орган да обедини всички власти в ръцете си. Друга важна цел е законите, които се изработват, да са в общ интерес на гражданите – това се постига като законодателната власт се дава на народните представители в парламента. Сред целите е и осигуряването на отчетност и отговорност на управлението – например, изпълнителната власт е отговорна пред законодателната за прилагането на изработените закони. Разделението на властите цели ефективното и резултатно функциониране на управлението, тъй като се предполага, че различните видове институции осъществяват по-добре определени функции, отколкото други институции. Смята се, например, че единна изпълнителна власт, водена от премиер или президент, по-добре може да работи за прилагането на законите, отколкото законодателната власт, изградена от много индивиди, представящи различни интереси и идеи. В конституциите на съвременните държави не се среща абсолютно разделение на властите (например някъде на изпълнителната власт са дадени големи законотворчески правомощия), но в конституциите на демократичните държави този принцип се спазва в много голяма степен.

Революция - Това е исторически период на смяна на политическия режим, последван от преустройство на политическия, социалния и икономическия ред. Такива всеобхватни „велики” революции са редки и са свързани с осъществяването на голяма социална промяна, новости, трансформация на политическите институции и на икономическия живот. Примери за този тип революции са Френската революция (1789-1815 г.), Октомврийската революция в Русия от 1917 г. и др.
В развитието на термина „революция” различните изследователи му приписват различни отличителни характеристики. Според едни автори революцията задължително включва насилие при смяна на режима. Според други, за да бъде наречена „революция” смяната на управлението трябва да бъде внезапна и неочаквана. Често се прави разграничаване и между политическа революция (като форма на осъществяване на политическа промяна) и социалната революция (като цялостна трансформация на обществото). Според марксизма, например, революциите са социални – те представляват  сваляне от власт на правителства или режими от страна на недоволните обществени слоеве чрез употребата на сила или под заплаха от това. Революцията се разглежда често и като борба между различни идеологии и ценностни системи. Други определят революцията като специфична форма на борба за политически контрол.

Рента - Цената на ползването на земята или на други природни ресурси.

Републиканизъм - Думата „република” (res publica) в оригиналното си значение на латински се превежда като държава, публични дела. С течение на времето терминът се развива и под република започва да се разбира форма на държавно управление, която е противоположна на монархията. Докато при монархията владетелят властва над държавата като лична собственост, то при републиката управлението е обща отговорност, поета от гражданите заради общото благо. В републиката държавният глава е конституционно уредена длъжност, като този, който я заема, се избира за определен мандат. Правителството на една република има определени от конституцията и от законите правомощия и граници. Повечето от днес съществуващите държави са републики и имат именно такова управление. В по-разширеното си съвременно значение „република” се свързва с провеждането на политики, които поставят акцент върху равенството на гражданите, демокрацията и демократичното управление, политическото участие и публична активност.
Републиканизмът представлява традиция в политическата теория, която е близка именно до това разбиране за  републиката и се застъпва за републиката като форма на държавно управление и провеждани политики. Държавното управление в републиката се стреми към запазване на политическата стабилност и защита на общото благо. Според републиканизма публичната власт е резултат на общите действия, на участието на всички граждани. Затова се придава особено значение на активната роля в политическите процеси на различните елементи в държавата. Гражданите в републиката трябва да са публично ангажирани, да притежават гражданска добродетел, да се включват активно, както и партиите, в политическия процес и защитата на републиката. При различни обстоятелства може да се променя конкретното проявление на тези отговорности, но гражданската активност и ротацията на политическите длъжности остават възлови като често се включва и военното обучение на гражданите.

Свобода на сдружаването - доброволните сдружения са организации, които се образуват от гражданите, за да постигнат някакъв общ интерес. Правото на всеки един човек да си избере други хора, с които да се сдружи за постигане на целите си, е предпоставката, на която се опира една от важните граждански свободи – тази на  сдружаването.
Принципът на свободното сдружаване важи на всички нива на взаимоотношения. Сдружаването може да се разбира и на интимно ниво – като право на избор на брачен партньор, например. Но акцентът и същинската важност на принципа се поставят най-вече върху формирането на доброволни сдружения, свързани с политически въпроси, гражданските сдружения, профсъюзите на работниците от един сектор и прочие. Той обхваща създаването на политически партии, неправителствени организации, търговски дружества, кооперации, религиозни организации, ловни сдружения и всякакви форми на съвместна дейност, насочена към обща цел. Възможностите за доброволно сдружаване по интереси са задължително условие за функционирането на плуралистичната демокрация, тъй като дава възможност за адекватно представяне на многообразието от интереси в обществото.
Правото на свободно сдружаване е защитено във важни международни актове като Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (1950 г.). То се гарантира и в местното законодателство на много държави. Сдружаването е предмет на законови рестрикции, когато се създават организации, чийто предмет на дейност е насочен срещу суверенитета, териториалната цялост на страната, единството на държавата; когато предизвиква към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите. То се ограничава и при формирането на организации, които създават тайни или военизирани структури, или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.

Свобода на словото - Това е една от най-важните граждански свободи. Тя се изразява в свободата на всеки да изразява публично мнението и възгледите си, без намеса и натиск от страна на публичните власт, упражняване на цензура или налагане на наказание.
Свободата на словото е тясно свързана със свободата на мнението, на религията и съвестта, защото свободата за формулиране и поддържане на идеи добива реална стойност, когато те могат да бъдат свободно изразени. Всъщност едновременно с поставянето на въпроса за религиозната свобода започва да се търси свобода на изразяването, но исканията за свобода на словото стават все по-настоятелни от 18 в. насетне с развиването на Просвещението в Европа. След Втората световна война правото на свобода на мнението и на изразяването е защитено в приетата от ООН през 1948 г. Всеобща декларация за правата на човека. Много държави в света също са го включили в своето законодателство.
Все пак, на свободата на словото се поставят някои законови ограничения като държавен контрол върху раздаването на телевизионни и радиочестоти, както и ограничения от морален характер, за защита на националната сигурност и др. Необходимите ограничения на свободата на изразяването в демократичните държави са най-ясно обобщени в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, приета през 1950 г. от над 40-те държави-членки на Съвета на Европа. В чл.10, т. 2 от нея е записано, че упражняването на свободно слово „...доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде  обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно  демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или  правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието”.

Свободен пазар - пазарът е специфична форма на размяна на стоки, блага и услуги между две страни. Концепцията за свободния пазар обхваща всички пазарни размени в обществото, които са предприети доброволно, без да са резултат от външен натиск или принуда. При свободния пазар, размените на стоки и услуги се извършват според доброволно споразумение относно цената между продавача (този, който ги предлага) и продавача (този, който ги получава). Цените се определят според търсенето и предлагането на пазара. Решението на двете страни дали са съгласни относно цената на размяната и дали искат да я предприемат се взима свободно и доброволно.
В идеалната концепция за свободния пазар, държавата не трябва да се намесва при определяне на предлаганите на пазара стоки и услуги, нито при регулирането на цените им, нито да налага тарифи, да субсидира формирането на монополи и пр. Нейната роля е ограничена до осигуряване на сигурност и защита от принуда и мошеничество при извършване на пазарната размяна. Тя може да събира данъци, доколкото те са необходими за финансирането на тази нейна защитна роля. В практиката не е възможно функционирането на пазар без никаква регулация, но единствената законова принуда се осъществява от държавата. Тя се намесва чрез налагането на данъците и таксите, контрол на цените на определени стоки, антимонополно законодателство, определени мерки за защита на потребителите и др.
Свободният пазар стимулира конкуренцията и иновациите, като при свободния достъп до пазара и множеството възможности за осъществяване на  пазарна размяна предимство имат по-предприемчивите, предлагащи по-качествени стоки и услуги на по-добри цени за купувачите. Противоположен на свободния пазар е регулираният пазар в командните планови икономики. При тях производството, разпределение, количествата и цените на предлаганите стоки са изцяло под правителствен контрол и не са подчинени на реалните нужди на потребителите и пазарното търсене.

Социалдемокрацията е политическа идеология, която се заражда в края на XIX век от социалистическото движение. За разлика от марксизма, чиято цел е премахването на капитализма, то цел на социалдемокрацията е преобразуването му и премахването на неговите недостатъци. Напоследък се наблюдава все повече отдалечаване на социалдемократическите партии от техните корени.
Като цяло, съвремените подръжници на социалната демокрация проповядват следните виждания:
- Смесена икономическа система, съставена главно от частна собственост, но и от субсидирани или притежавани от държавата програми за образование, здравеопазване и други социални дейности.
- Правителствени институции, които регулират частните компании с оглед опазване интересите на работещите, консуматорите и за защита на конкуренция.
- Широка система за социална защита (противодействие на бедността, помощи за безработица, развита пенсионна система)
- Средно до високо данъчно облагане от прогресивен тип за осигуряване на финансиране на правителствените разходи

Спекулация - Заемането на дълга или къса позиция на пазара в очакване, че цената ще се придвижи в благоприятна посока, вследствие на което при затварянето на позицията ще бъде реализирана печалба. Според концепцията на Парето елитът е доминиращата група, която държи инструментите на властта. Тази група включва не само тези, които са били, са или ще дойдат на власт, но и всички онези, сред които е бил избран управляващият – тоест семейства, финансови връзки и т.н. Парето посочва два типа елити. Първият тип е преобладаващо консервативният елит, който се стреми да запази не само своята собствена власт, но и съществуващата институционална уредба. Другият тип са възникващи елити, които използват властта си, за да правят нови политически и социални подредби в обществото. Вторият тип елити са иноваторски, понякога дори революционни, но с течение на времето и упражняването на властта те постепенно се консолидират и се превръщат в консервативни, що се отнася до социалната уредба, която по-рано са инициирали. Движението на обществото е циклично и противоречията възникват, когато властта и елитите попадат под натиска на променящите се обществени структури и политическа култура. Тогава възниква нов елит, който се налага чрез успешен натиск на масите, насилие, определена политика или комбинация от тези фактори.

Суверенитет - концепцията за суверенитета е сложна и многопластова. В основата й е разбирането за суверенитета като за върховния източник на политическа власт в държавата. В политическата теория се прави разграничение между „вътрешен” и „външен” суверенитет. Вътрешният се отнася до конституцията и структурата на една държава – тоест определя върховенството на държавната власт над гражданите. Външният суверенитет е свързан с отношенията между отделните държави, които са независими и автономни в действията помежду си.
Суверенитетът традиционно се определя като абсолютен, тоест неподчинен на законови ограничения; единствен, неделим и неотчуждаем (не може да бъде преотстъпван и делегиран). Постепенно с възникването на модерната държава тази концепция се развива. Суверенитетът може и трябва да бъде ограничен. Това става като той се поделя между няколко институции. Разделението на властите в държавата показва, че суверенитетът може да бъде разделян.
Макар и да действа в рамките на определени конституционни ограничения, вътре в тези граници суверенитетът притежава крайната и най-висша политическа власт. Макар и не абсолютна, суверенната власт остава върховната. Външният суверенитет също не е абсолютен в съвременната система международни отношения. Тази система е изградена от независими държави, които са обвързани в различни международни споразумения и които се подчиняват на международното право.
Суверенитет се упражнява от суверен. Суверенът в държавата е този, който държи и упражнява върховната власт. Той е единственият управляващ и властта му обхваща цялата страна. С развитието на модерната държава различни органи са имали суверенни права. По-рано това са били монарсите, по-късно – държавата, а след това – народите стават суверени на властта.

Теокрацията е форма на управление, при която религиозната и държавната власт са обединени. В буквален превод от гръцки теокрация означава "управление на бога". В най-честата употреба на термина теокрацията е система, при която държавната йерархия съвпада с тази на дадена религиозна деноминация.
Единствените съвременни теократични държави са Ватиканът и Иран, а в миналото такава е била например Османската империя.

Тик - Минималното възможно движение в цената на даден финансов инструмент.

Тоталитаризмът - Термин, възникнал след Първата световна война, за да опише формата на държавно устройство, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти на политическия, социалния и интелектуалния живот. Тоталитарните режими се отличават от авторитарните именно всеобхватността и тоталността на контрола върху публичния и частния живот, който осъществяват.
През 20 в. се развива процес на засилена индустриализация. Той води до значителни промени в обществената структура. Голяма част от населението от селата и малките градове се насочва към индустриалните центрове, като по този начин традиционните модели, регулиращи обществения живот, се заменят с такива от нов тип, които са основани на анонимността на живота в големия град и не предполагат индивидуален подход към гражданите. Така се създават условия за поява и легитимиране на тотална държавна власт. Развитието на средствата за комуникация, пропаганда и организиране осигурява необходимите на тоталитаризма инструменти за всеобхватен контрол и мобилизация на гражданите, базирани на принуда и страх.
Тоталитарните режими са еднопартийни. Управляващата партия и нейната идеология претендират да представляват общата воля и интереси на цялото общество, на всички граждани. Законодателната, изпълнителната и съдебната власт са изцяло подчинени на решенията на партията и нейния водач. Останалите партии са забранени или унищожени. Индивидуалната свобода и основни граждански права също са ограничени в максимална степен като са заменени с обещание за бъдеща „свобода за всички”. Претенцията на тоталитаризма е, че гражданите са значими не като индивидуални личности, а като част от цялостната система, която подготвя бъдещия ред на обществото и държавата, водени от партията. На тях се внушава и убеденост в превъзходството на класата, нацията или расата, която трябва да има тоталната власт в държавата и да се стреми към налагане и разширяване на тази власт и извън границите на страната. Тоталният партиен монопол е оправдан от партийната идеология, според която решенията на партийния лидер са винаги правилни, като това се затвърждава чрез партийната пропаганда, която е задължителен елемент на тоталитаризма. В тоталитарните режими се организират зрелищни масови шествия и публични спектакли в чест на партията. Те са изключително въздействащ психологически инструмент и целта им е да внушат на гражданите въодушевена подчиненост на партийната идеология. Терорът е друг инструмент на тоталитарните режими. Той е повсеместен и се прилага не само до постигане на пълно подчинение, но и след това – за осъществяване на идеологическата доктрина на партията.

Традиция - традицията представлява онези ценности, умения и практики, които отразяват същностните характеристики на всяко общество и  които то съхранява във времето, предавайки ги от поколение на поколение. Традицията включва обичаите, езика, церемониите, вярванията и институциите, които са или утвърдени в живота на съответното общество, или на тях се придава особена стойност в настоящето – морална, религиозна, образователна или политическа.
Когато традицията бъде заплашена от влиянието на външен за съответното общество модел, членовете на обществото решават кое от традиционния модел да бъде запазено и кое от новия модел да бъде възприето, тъй като традицията обхваща много от елементите, изграждащи идентичността им като общество и не могат да бъдат изоставени. Например, при сблъсъка между Изтока и Запада при европейската колонизация в Азия, повечето източни общества приемат технологичните нововъведения, но запазват обичаите, религията, културата и изкуството си, както и някои особености от устройството на семейния живот.
Традицията става обект на изследване от социалните науки през 19 в., когато започва да се проявява различието между „традиционно” и „модерно” (то е резултат от значителното развитие на технологиите, развитието на науката, разширяването на световната търговия и т.н.). Понякога националистически движения използват традицията, нейните характерни елементи и практики в дадена държава, за легитимиране на своите претенции към властта, като така се проявява противопоставяне между „модернизаторите”, които са обвинявани, че отстъпват от традицията и „традиционалистите”, които се стремят да я запазят. В Европа резултатът от влиянието на настъпващата модернизация върху жизнеността на традицията е в това, че традиционалистите приемат не нуждата от запазване на състоянието на обществото без промяна, а необходимостта от съхраняване на традицията чрез постоянната й реформа и адаптация към променящите се социални условия.

Унитарна държава е форма на държавно устройство: държава, която е населена от един народ.Евентуалното наличие на етнически малцинства не се отразява върху еднонационалния характер на държавата. В унитарната държава действат единна за цялата страна конституция, система от държавни органи и правна система. Унитарни държави са Франция, България, Турция, Гърция, Италия, Япония и др.

Фашизъм означава всяко държавно управление, наподобяващо това на Мусолини, което
въздига нацията и понякога расата над индивида
прилага насилие и съвременни пропагандаторски и цензурски техники, за да потисне опозицията насилствено
налага строг икономически и социален контрол
прокарва национализъм и понякога расизъм или етнически национализъм
В една статия от Енциклопедия Италиана (1932), написана от Джовани Джентиле и приписвана на Бенито Мусолини, фашизмът е характеризиран като система, в която „Държавата е не само властта, която управлява и формира човешката воля със закони и ценности от духовния живот, но и властта, която предава своя завет надлъж и нашир... За фашиста всичко е в Държавата и... нито хората, нито групите са извън Държавата... За фашизма Държавата е абсолютна величина, пред която хората и групите са относителни. “
По време на реч, изнесена на 28 октомври 1925 г. в Болоня, Мусолини изказва следната максима, която резюмира фашистката философия: „Tutto nello Stato, niente al di fuori dello Stato, nulla contro lo Stato“, което в превод означава „Всичко в Държавата, нищо извън Държавата, нищо срещу Държавата“.

Федерализъм - Федерализмът се отнася до форма на териториална политическа организация, която обединява в единна политическа система държавното единство и разнообразието на регионалните особености. Разделението на властта между централното (федерално) управление и това на териториалните единици, наричани най-често щати, които образуват федерацията, е конституционно установено и комбинира самоуправление на отделните щати и споделена власт с федералното управление и обща отговорност за съхраняването на федерацията. Федерацията комбинира ефективна централна власт, която да решава общите проблеми, със запазването на регионалната автономност и специфика. Тя предлага институционално решение за съчетаване на различни малцинствени интереси в единна държавна система или на интересите на малцинствена група с тези на мнозинството.
Федералните политически системи имат няколко специфични характеристики. Централното (федерално) правителство и тези на отделните щати се избират директно от гражданите. Законодателната, изпълнителната власт и източниците на приходи са разпределени между федералното и щатското управление и във всеки щат има законодателни, изпълнителни и административни органи, съответстващи на федералните такива. Във федералните системи има писана конституция, която определя и защитава това разпределение, което не може да бъде изменяно едностранно от федералната или от щатските власти. При спорове относно границите на конституционни правомощия между федералната власт и управлението на регионалните единици, ролята на арбитър и гарант за спазването на конституцията има висша съдебна институция – най-често върховен съд. Във федерациите се установяват специфични процедури и институции, които да улесняват административното и политическо взаимодействие между федералното управление и щатските власти. Сред централните институции особено важен е законодателният орган, който е двукамарен, за да бъдат адекватно представени и включени интересите на щатите и техните малцинства и групи във федералния законодателен процес.
Федерални държави са САЩ, Канада, Швейцария, Мексико, Австралия, Индия и др.

Федерация е държава или организация, съставена от самоуправляващи се звена, обединени от централно правителство. Целта на една такава форма на управление е да бъде дадена относително голяма независимост на звената, като в същото време има единодействие в области от стратегическо значение.

Фискална политика - промените в правителствените разходи и данъците, които са определени да се събират като средство за постигане на националните икономически цели.

Харизма - Думата „харизма” произлиза от гръцки език и означава дар, подарък. В политическата терминология терминът харизма е въведен от германския социолог Макс Вебер. Той формулира концепция за харизматичното господство като власт, която е базирана на забележителните, извънредни качества на някой индивид, а не произлизаща от заемането на дадена длъжност или пост.
Харизматичното управление е специфична форма на власт, за която претендират лидерите, които са възприемани и признавани като надарени с изключителни способности от последователите си. Най-често харизматични личности застават начело на революционни и различни социални движения или в периоди на социално напрежение и политически и обществени промени. Харизматичното управление често преминава през сътресения и проблеми, свързани с консолидацията и продължаването на властта. Това е така, тъй като този тип власт се опира не на институционален и рационален авторитет, а по произхода си е анти-институционална. Понякога харизматичните лидери се опитват да решат тези проблеми като установят изборни длъжности или линия на унаследяване на управлението.
С течение на времето употребата на термина харизма става все по-широка. Харизматична започва да се нарича всяка личност, която се ползва с извънредното народно доверие и авторитет сред гражданите, дори когато този авторитет произлиза не от специфични качества на лидера, а от това, че заема значим пост – например президентския или този на министър-председателя. Тоест харизмата вече не се свързва задължително с изключителните лични качества и способности на индивида, а може да произлиза от неговите всекидневни политически умения или от изградения му публичен образ. Така употребата на термина „харизматична личност” става по-обхватна и същевременно – по-произволна и по-субективна.