Анализи

Политическата катедрала на Европа още се изгражда
30-05-2008


Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, председателят на партията Цветан Цветанов и Международният секретар на ГЕРБ Радослав Точев се срещнаха с Ален Ламасур. Ален Ламасур е Международен секретар на Френската Народна Партия, евродепутат и бивш министър по европейските въпроси на Франция. На срещата присъства и генералният секретар на Фондация „Робърт Шуман” г-жа Паскал Жоанин. Теми на дискусията бяха съвместно сътрудничество между UPМ, Френската Народна Партия и ПП ГЕРБ в рамките на Европеския парламент, предстоящите евроизбори през 2009-та година. Объдени бяха и теми като финансирането на политическите партии, както и опитът в промените на избирателните закони. Фондация „Робърт Шуман” заяви пред лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов и пред председателя на партията Цветан Цветанов, своята категорична подкрепа и желание за съвемстна работа с ГЕРБ по модел на немските фондации, които са основни партьори на ПП ГЕРБ. По-късно Международният секретра на ГЕРБ Радсолав Точев и председателят на партията Цветан Цветанов присъстваха на официална вечеря във френското посолство с бившият президент на Франция и председател на Европейския конвент Валери Жискар д`Естен. Предлагаме Ви част от публичната лекция на Ален Ламасур. Политическата катедрала на Европа още се изгражда С какво с приемането на Лисабонския договор Европейският съюз ще се отличава на международната сцена? Как този проблем изглеждаше досега и как ще изглежда в светлината на този договор. Има някои неща, които не бива да се забравят, когато става дума за европейска политика в рамките на ЕС. Съюзът започна своето изграждане преди петдесет години и може би ще приключи изграждането си след още толкова. Изграждането на ЕС, от който ние се нуждаем в 21-ви век, е без прецедент. А Лисабонският договор е само отправна точка в този процес. Така че ние сме пътници на кораб, който продължава да се доизгражда по време на пътуването. Тази политическа организация няма да бъде класическа федерация. Това няма да са Съединени европейски щати, каквито са Съединените американски щати. Ние сме 27 в този съюз и може би ще станем 30. И искаме да съхраним идентичността на народите си, но и националния си суверенитет. Същевременно тези страни искат да живеят в едно общо пространство, в общ европейски дом, за какъвто говореше Михаил Горбачов. Нуждаем се от общи житейски правила в него, като всеки съхранява своята идентичност. Но на международната сцена трябва да бъдем единни, за което и говорим сега. До неотдавна се считаше, че тези два стремежа са в противоречие. Сега разбираме, че те могат да бъдат съчетани, даже трябва да ги съчетаем. Но това изисква наличието на определени институции и процедури. Същевременно по исторически причини бяхме принудени да се обединяваме наопаки, ако мога така да се изразя, що се отнася до политическите, историческите съюзи, които са се сключвали преди това. Започнахме с относително второстепенни теми, преди да се захванем с първостепенните, които дойдоха десетилетия по-късно. Започнахме с търговията, със селското стопанство, преди да стигнем до единната валута и външната политика. Що се отнася до военната област, изненадващо е, че започнахме с нещо вторично, а не с основното, което е отправка на нашата независимост и на нашата територия. Атлантическият съюз се занимава с това, не Европейският. Ние се занимаваме със сигурността на границите на Европа, имаме "сини каски". Освен това трябва да помним, че огромната трудност, която срещаме в нашия съюз, е че нямаме общ противник. Това може да се стори някому дори цинично. Но е много по-лесно да се обединяваш, когато има такъв противник, отколкото когато няма - няма Съветски съюз, нито една държава не представлява заплаха за нас. Терористическите заплахи са от друг порядък. Нямаме противник освен призраците от миналото. Ние обединяваме европейските страни срещу тези призраци. И срещу проклятието, поради което в течение на векове воювахме помежду си. Всяка от нашите страни е гледала на съседите си като на вековни врагове. Сега се обединяваме с цел това да не се повтори никога. Имаме резултати от историческо естество, които са забележителни. Те вече изглеждат банални и лесно ги забравяме, особено младото поколение. Но преди векове френски и английски философи са мечтаели за вечния мир, което е било утопия. Но днес на европейския континент ние установихме вечния мир. Нашите деца вече не воюват помежду си, получават стипендии по програма "Еразъм", женят се, имат деца. И ако съхраняването на мира се дължи и на други причини извън европейските реалности, то помирението между нашите народи може да се нарече чудо. Бих припомнил какви вековни врагове бяха Франция и Германия. От десетина години "Евробарометър" получава в редовните си изследвания на въпроса "Кой народ е най-близо до вашия" отговор от две трети от французите - немският народ, и две трети от немците - френският народ. Това е чудото на изграждането на Европа. То звучи също толкова невероятно, както ако след няколко години на същия въпрос сърбите определят като най-близко до себе си и косоварите, и македонците, и черногорците. Ние постигнахме това чудо. И така успяхме в един кратък за историята период съвместяване на нашите икономики в такава степен, че изоставихме националните си валути и възприехме общата. Франция си имаше франк - това звучеше толкова символично. А днес имаме силното евро, което е по-силно от долара и японската йена. И сега проблемът ни е, че имаме твърде силна валута. Но нека се съгласим, че е по-добре да имаш твърде силна пред това да имаш слаба валута. И още едно постижение на Европа - оттук нататък "големите" не разсъждават в плоскостта на отношения, основани на силата. Много наблюдатели не вярваха в това, дипломати и журналисти не вярваха. Общественото мнение - също. Но то е истина. Когато в Брюксел поне веднъж месечно отидат нашите министри, те естествено защитават националните приоритети и интереси на страните си. Но не отиват там, "за да победят" на всяка цена, а да постигнат общо решение на проблемите. ЕС не е продължение на дипломацията и войната с други средства. Той организира народите като в общо семейство, в което всеки си има свои интереси, но иска да се развива в рамките на това семейство. Това изглежда очевидно, но понякога се подценява. В този смисъл - какво ще се случи с Европейския съюз в рамките на Лисабонския договор? ЕС се появи постепенно като странен участник в международните отношения. Като се концентрира върху технически теми, което теоретиците наричат soft power, меко проявяващата се власт. Като се излиза от силовите отношения и може да се стигне до използването на hard power, на силата. Това беше естествено. В началото си ЕС беше икономическа организация, която беше компетентна на международната сцена, но само за договаряне в търговски план за подписване на търговски споразумения. В рамките на СТО например ЕС представяше интересите на своите членове. Но в другите дейности година след година търсихме как да подобрим координацията на националните си политики и как да правим това от Брюксел. Но основната отговорност си оставаше тази на отделните държави. Основният успех в областта на външните отношения на ЕС дойде от това, че се предложи брак на съседните държави. Бяхме шест държави, сега сме вече 27, а в близките години към нас би трябвало да се присъединят и държавите от Западните Балкани. Но още и още продължава изграждането на тази политическа катедрала на Европа, на този политически съюз. Но тази политика на разширяване наближава финалния си етап. И да не оставаме с впечатлението, че ЕС някак няма граници. ЕС ще продължава да бъде демократично политическо обединение. Но ако искаме да бъде политическа сила, да запазим семейния му дух, трябва да съхраним културната му еднородност, обща история, да се спазват географските граници на Европа. Ето защо кандидатурата за членство в съюза на Турция представлява коренно нов проблем в сравнение например с кандидатурата на България преди време, на Латвия или сега-на Сърбия. Турция не е европейска държава. Русия е много повече европейска държава. И Мароко не е европейска държава. Т.е. тази дипломация на бракосъчетанията вече стига до своето изчерпване. Другата страна на европейската дипломация е чекът. Странно е, но когато една държава достигне определена степен на развитие, това, което е най-евтино, е даването на пари По-лесно е да дадеш пари, отколкото да проведеш политически действия, да преговаряш, да правиш отстъпки. За да ни е спокойна съвестта, особено по отношение на колониалното ни минало, станахме основният донор за помощ за развитие в международен план по отношение на Латинска Америка, Азия и Африка. Тази политика даде разочароващи резултати. Без да преувеличавам и да давам карикатурен образ, твърдя, че колкото повече средства сме давали на държави извън Европа, толкова по-малко тези държави са се развивали. Азия се разви без нас. Помогнахме на Латинска Америка, но и тя се развива без нас, общо взето. Африка остава в тежко положение въпреки нашата помощ, която освободи от отговорност ръководителите на държавите, но не донесе нищо на народите им. Това са основните ни изводи за резултатите от политиката на чека. Третото ни средство в политиката са комюникетата, съобщенията. Много сме силни в този жанр и произвеждаме купища комюникета. Осъждаме прилагането на сила, изразяваме задоволство от установяване на мирни отношения. Но това има слабо въздействие върху международния живот. Би трябвало да си зададем един тежък въпрос - с какво светът би бил различен, ако ЕС не съществуваше. Изграждането на обща Европа е наистина революция на нашия континент. Ако можем да използваме думата "чудо", то ние постигнахме чудо помежду си. Но ако ЕС не съществуваше на международната сцена, какво щеше да се случи? Не натежахме например на везните при израело-палестинския конфликт. Трябва да говорим в един общ глас. Но сякаш ние на практика не го правим, а по-често мълчим с общо мълчание. Какво ни донася в този смисъл Лисабонският договор? Той ни носи по-малко, отколкото ние се надявахме. Когато казвам ние, имам предвид членовете на Конвента за бъдещето на Европа, който работи от 2002-ра до 2004-та под председателството на Валери Жискар д`Естен. Там имаше представители на всички страни, граждански организации и големи партии в Европа. В началото на нашата работа смятахме, че външната политика и сигурността ще представляват областта, в която ще отбележим най-сериозен напредък като обща европейска политика, заложен в бъдещия европейски договор, който наричахме конституционен. Мислехме, че можем да дадем компетенции на ЕС в това отношение. Тогава обаче избухна Иракската война, която предизвика дълбоки различия между правителствата на европейските държави. Така че постигнахме по-малко, от това, с което тръгнахме в началото. Трябва да ни бъде ясно какви нови средства ни дава Лисабонският договор, но в същото време и какви са границите на прилагането на тези средства. Първото постижение на Лисабонския договор, що се отнася до външните отношения на съюза, темата, която най-малко се обсъжда, е тази, която може би ще има най-много последствия. Европейската общност сега има правомощия по отношение на търговията, на селскостопанската политика, като в международен план ЕС преговаря от името на членовете си и има мандат за това. С Лисабонския договор този принцип ще се разпростре върху всички други политики, вкл. върху услугите, валутната политика. Странно е, че страните от Еврозоната досега не са представлявани от ЕС на международната сцена и пред МВФ. Договорът дава юридически статут, правомощия и средства на ЕС и за преговори по валутните въпроси. А вече ще може да ни представлява и в енергетиката. ЕС ще може да води обща енергийна политика, както и ще представлява в международните преговори общата ни политика в областта на околната среда. Същото се отнася до емиграцията - тема, която все още не е на първо място в дневния ред на политиката на България. Останалите 26 държави имаме същите проблеми. Но вече ще можем да водим обща емиграционна политика и да преговаряме с държавите, от които идват емигрантите. Новите технологии, комуникациите, научноизследователската дейност и космическите изследвания също ще бъдат обект на правомощия на ЕС. Ако направим списък на тези теми, се забелязва че най-същественото в отношенията ни с Русия, свързано с енергетиката, с Индия и Китай, със страните от Средиземноморието - всичко това ще бъде свързано с изключителните правомощия на Брюксел, на ЕС. И това е невероятна промяна.