Анализи

Навършват се 22 години от 10 ноември 1989 г. – денят, в който отбелязваме края на комунизма и началото на демократизацията на България. През годините много общественици, политици и интелектуалци, се опитаха да направят равносметка доколко България има силите сама да осмисли своето комунистическо минало.

Многото събития в Европейския парламент напоследък, посветени на комунистическото минало, свидетелстват, че това вече не е само локален и национален проблем. Това е общоевропейски въпрос, за чието решаване започват да се търсят общоевропейски решения. И това е постижение предимно на новите страни – членки от Източна Европа.

Публикуваният през декември 2010 г. доклад Европейската комисия „Паметта за престъпленията, извършени от тоталитарните режими в Европа”, достига до заключението, че сред страните членки не съществува единен модел за осмисляне на миналото. В доклада се посочва, че едва пет държави – Чехия, Полша, Унгария, Литва и Латвия са приели законодателство срещу отричането на престъпленията, извършени от тоталитарния комунистически режим. В друга част на доклада са представени финансовите инструменти, с които разполага Европейския съюз за насърчаване на проекти, свързани с паметта за комунистическото минало – в най-голяма степен това се отнася за програмата „Европа за гражданите”, която подкрепя проекти, чиято цел е съхраняване на паметта за жертвите от нацизма и сталинизма. В по-малка степен финансови средства за изследвания и художествени творби, посветени на тоталитарните диктатури, отпуска Седма рамкова програма за научни изследвания и технологии, сред които е програмата МЕДИЯ (подкрепила известният германски филм „Животът на другите”).

Символично важна е и инициативата на бившия председател на Европейския парламент Ханс-Герт Пьотеринг за създаване на Музей на европейската история. Предвижда се музеят да отвори врати през 2014 г. и в него да бъде отделено специално място и на историята на тоталитарните режими в Европа и на опитите за тяхното осмисляне.

Българският опит

Как изглежда съвременния български опит от тази гледна точка? Без да искам да звуча като прекален оптимист, ми се струва, че 22 години след края на комунизма българското гражданско общество успя да съхрани и наложи тази тема както в общественото пространство, така и в политическия дневен ред. Систематичните опити този въпрос да бъде „заметен под масата” не успяха и този проблем продължава да стои в общественото внимание и да изисква съответните отговори от страна на политиците.

На пръв поглед воля и обществена енергия за някаква промяна съществуваше само в началото на 90-те години. Тогава много от репресираните хора успяха да публикуват своите спомени, да представят своята автентична гледна точка към случилото се в комунистическа България. Тогава тези истории останаха изолирани свидетелства с ограничена публика, но от днешна гледна точка те са вече неоценим архив, достъпен за изследователите. Последва десетилетието на „застоя” – когато досиетата бяха затворени и не се виждаше възможност това да бъде променено, а с малки изключения политиците оставаха глухи за исканията да бъде разказана истината за комунизма и за прехода в България. Но това не стана – благодарение на усилията на изследователи и журналисти, като Христо Христов, Татяна Ваксберг и други, темата продължи да вълнува обществената съвест и да изисква отговори. За разлика от преди десет години, когато съществуваха поне няколко конспиративни версии за смъртта на Георги Марков, днес никой не се съмнява в документално доказаната отговорност на Първо Главно управление в убийството на писателя. А филмът на Татяна Ваксберг за Възродителния процес и днес изглежда едно от най-тежките свидетелства срещу комунистически режим. И това са само малка част от хората, които съхраниха интереса към този проблем във времето, когато темата не беше „модерена” и „интересна”.

Повратният момент дойде със създаването на Комисията по досиетата, която спечели доверието на обществото с оповестяването на съпричастността към Държавна сигурност на действащия тогава български президент –„историческа заслуга”, която никой не може да му отнеме. Оттогава Комисията успя да се наложи като една от малкото публични институции, които получават повече поздравления, отколкото критики за дейността си.

Днес можем да говорим за възраждане на интереса към темата за комунистическото минало. Това възраждане намира израз в множество изследвания, посветени на този период, подкрепени от организации, като Института за изследване на близкото минало, или дело на независими журналисти и изследователи. През последните години видяхме и филмите на режисьорите Ваня Жекова, Малина Петрова, Атанас Киряков, посветени на различни страни от комунистическото минало. Всичко това накара и политиците ясно да заявят своята позиция и отношение по този въпрос. Днес за пръв път има реална възможност посланиците, които са били сътрудници на Държавна сигурност, да бъдат отзовани, след като новоизбраният български президент заяви, че подписването на тези укази ще бъде една от първите му задачи. Българската съпротива срещу комунизма беше представена и в Европейския парламент, чрез конференцията „Изстраданата европейска мечта на България”. Надявам се в скоро време и филмът на Атанас Киряков, посветен на движението на Горяните, да бъде разпространен в българските училища и известни международни университети.

Това възраждане е видимо и от начина, по който ще бъде отбелязана 22-годишнина от падането на комунизма. За разлика от 20-та годишнина, отбелязана в цяла Европа, но не и в България, през тази седмица се провеждат поне три конференции, посветени на един или друг аспект от комунистическото минало. Към това можем да добавим и идеята мрачните подземия на „Московска” 5, сградата, в която днес се намира Държавна агенция „Архиви”, да бъдат превърнати в Музей на комунистическите репресии. В същата поредица се вписва и конференцията, която Министерството на външните работи организира от 2 до 4 декември, чиято цел е да представи опита на Централна и Източна Европа в осмислянето на тоталитарното миналото пред политически лидери и активисти на Арабската пролет.

От друга страна надявам се нашия дебат да стимулира и такъв в Македония и Сърбия. Там са нужни много усилия, за да се превъзмогнат раните нанесени от комунизма и национализма и тези усилия трябва да бъдат подкрепени от европейските институции.

За да може този период да се превърне в исторически осмислен опит, е необходимо съществуващите вече изследвания да се превърнат в част от образователната система. Усилията на гражданското общество могат да бъдат подкрепени, като по подобие на редица други страни в Източна Европа, бъде създаден Институт за национална памет. Този институт трябва да изследва всичките форми на тоталитаризъм и тоталитарни идеологии и политически мотивирани репресии в българската история през ХХ век. Имаме още път до така желаното през годините историческо помирение и съгласие, както и към осмислянето на близкото ни минало. За да можем да участваме пълноценно в този дебат с общоевропейски контекст.

фото-Галерия